З а кой ли път допушвам цигарата лютива,

за кой ли път се връщам в детството за час,

където зеят ямите от дни горчиви

и тлеят,като забравен недопушен фас.

Че грешна ли съдбата беше през годините

или всичко бе една шега,

в която за кой ли път ще преоткривам

злата участ на един живот в една жена.

Аз нямам просто детски спомени-

те отдавна вързани са за телта,

с която майка ми в среднощ за работа забързана

завръзваше вратата от външната страна.

И с малката сестричка под чергата стаени

дорде се съмнеше припявахме на глас,

за да прогоним ужасът на нощите студени

и да дочакаме майчиният вкусен хляб.

Една нощ баща ми се завърна

с изпито от странстване лице....

Аз все още с него само си го спомням,

Защото бе дошъл при нас,за да умре.

Но Вие не мислете,че оплаквам своят жребий

изтеглен от сляпата съдба-

аз просто търся малка връзка,

между детството и зрелоста.

Аз търся нишката на паяка в мене,

по която ще трябва упорито да вървя

и не детството да бъде бреме,

с което лесно мога да се разделя....

Че страшно е,когато се излъска паметта-

от ръждата черна на годините,

защото то е малката врата,

през която се завръщаме,за да си починем.

 Андрей Денчев
              1971г.