С оркестър от хиляди тромпети

отмина празничният ден-

окичен със слава и букети,

той не опожела да постои в плен.

За сбогом с кръв прозореца напръска

и после просто си отмина-

в хоризонта вкопчил здраво пръсти,

бяга-бяга,там където никой го не стига.

Защо си ден-щом си толкова изменчив

и дишаш в сляпата си страст,

като плътта на червея обречена

и в нея криеш голямата си власт?

Какво си ти,щом крадем тайните-

ние затворените в магическият кръг,

в който искаш да повярваме,

че няма край нишката във вечния чекръг?

Какво си щом ноща те побеждава

и кръвта ти по прозореца се стича,

като магия,която обвинява,

и както пясъка през пръстите изтича?

Какво си ти без твоите рицари-

не с ордените върху славата полегнали,

а с хората живели с принципи

и носили ги здраво,откакто са прогледнали?

За още много мога да те питам;

за твоето начало и за твоя край-

за онези неизтъркани копита,

с които ще открия истинският рай.

Едва разбирам логиката ти желязна,

но кръвта не ще изтрия от стъклото,

че едно е светликът да загасваш,

и друго е че пак ще те търкаля колелото,

и през крехкото човешко измерение.

 
Андрей Денчев
              1987г.