Стоя край магистралата на древният път

със старото слънце отгоре.

Живота по нея с мирис на кръв

свисти и жужи,като пчелният кошер.

Премята се совалката,насам-натам,

след нея нишката на хиляди съдби,

нейде на възел се сплитат,но после отново

повлича краткоста на човешките дни.

И ето ме сега,като малкият червей,

случайно избягал от рибя уста-

при тихият бряг бързам да стигна,

забравил,че на рибаря бил съм стръвта.

Какъв бе смисълът на бягството тогава,

щом вързан съм бил за въжето,

което друг е подръпвал за своя забава

и едничък свидетел е само небето.

Андрей Денчев
         1985г.