Дебатът между „русофилите” и „русофобите” се води от век и половина. Изглежда той никога не ще бъде разрешен. Докато за „русофобите” важен е пътят към Европа, то още от възникването си русофилството е плод на робско съзнание – наивната вяра, че някой богатир ще дойде отнякъде и ще ни освободи от „необяснимо благородство”.

Русофилството, освен всичко друго, е и признак на ниско национално самочувствие. Ботев и Левски, Стамболов също, са били наясно с руската имперска политика и затова в техните планове за освобождението на България руска „помощ” не се е предвиждала. Защото руската „помощ” е като да вкараш вълка в кошарата. „Който ни освободи – той ще ни зароби”. Така трезво са разсъждавали възрождениците ни и досега тези техни думи звучат като пророчество.

Не така са мислили обаче да речем Найден Геров или Марин Дринов, които са на щат към руската хазна – и затуй са убеждавали простия народ, че  избавлението от омразното иго може да дойде само от изток. Русофилът Вазов, който пише следосвобожденския си роман „Под игото” като изгнаник в Русия, повтаря това схващане чрез думите на една ученичка, в главата „Радини вълнения”.

Вазов, който не е очевидец на Априлското въстание, може би не знае, че въстаниците имат ясното съзнание, че са сами и трябва да се надяват на собствените си сили. Убеждение, което Левски е проповядвал в комитетите, докато е бил жив, вероятно имайки предвид примера на Гарибалди. (Тук не му е мястото, но си позволявам да се усъмня в прехвалената вътрешна организация, и то не в усилията на Левски, колкото в “жертвоготовността” на населението, така и не порасло до “народ”…). 

Не на последно място – големите възрожденци са били републиканци, а руският царизъм ги е отвращавал с кървавите си дела. Смазването на полското въстание (ген.Гурко има сатрапска роля в тези събития) предизвиква потрес в културната общественост на Европа. 
Благодарността на обикновеното население към русите, мрящи по родните поля, при това със съзнанието, че императорът-батюшка е “приказал” и иска така, а не че са “освободители”,  е ползвана след Освобождението от много политически субекти. Жертвите наистина са потресаващи, но известно е руското отношение към живата сила, то остава такова и при сталинистите, войникът няма стойност за генералите, спомнете си “касапина” Жуков.

Най-безжалостна експлоатация на тази симпатия към руския народ и руската литература осъществяват комунистическите функционери. Тяхното блюдолизническо пълзене пред „руските другари” беше унизяване на българската идентичност. Падението стигна до там, че се преиначаваше българската история, за да минем за братя „от векове за векове”.

В действителност ние повече сме воювали с руснаците, отколкото да сме били съюзници. В действителност сме загубили много повече изконни земи, отколкото сме „получили”. В резулатат на руско-турската война България става автономна; но губи завинаги земите около делтата на Дунав, т.нар. „онгъла”, мястото, където е основана българската държава. Русия изтъргува тези изконни български територии за сметка на Бесарабия. Сърбия, не без знанието на Русия, заграбва Ниш и околностите. Пак благодарение на Русия, по-късно губим и Македония, тъй като руснаците винаги са били на страната на сърбите.  (Неслучайно в руските университети винаги е имало и “македонска филология”, и “македонска литература”).

През 1945 г. българската армия се бие срещу бившите си съюзници – германците, от които получава Южна Добруджа без капка кръв.. И в т.нар. „Отечествена война”, загиват 35 хил. млади български мъже, само и само съветските агенти Димитров и Коларов да могат да се подмажат на др. Сталин. Оправданието и досега е меродавно - че България щяла да загуби територии около южната си граница. 
За безумията на комунизма няма да говорим, но едно от най-големите беше „вечната и нерушима дружба”, която бе като въздуха, водата, киселото мляко и т.н. за всяко живо същество. Даже се стигаше дотам, че на спортни състезания българите бяха принудени да губят от по-големия брат. Впрочем не ли България доста по-стара от Русия, какво е това наставничество, което ни натрапват от изток? Не падаме ли по византийско иго точно заради “братския” удар в гръб на руските пълчища? Но родните историци по принцип са русофили, а и повечето агенти на Москва, или ДС. Иначе как ще се изтъква “славянския ни корен”?
Идиотизмът на русофилството стига дотам, че сме готови да се откажем от достойнството и от истината само и само да угодим на руснаците. Не те са ни дали кирилицата, а ние на тях, не те са основали държава преди нас, не те са имали духовници и култура преди нас. Всъщност превъзхождат ни само по територия, която е толкова голяма, че в нея се размива всяка идея. Това да си голям, още не означава, че си велик. Една военизирана държава, която винаги е тероризирала или унищожавала интелигенцията си – това е Русия и до днес. „Империя на злото” – което си мечтаеше за световно господство.

Путинизирана Русия не е забравила навиците си от съветската епоха. Напротив, когато имат възможност да извиват ръце, те го правят. Хроничната изостаналост на руския живот е канонизирана от автори като Достоевски едва ли като достойнство. Гладът, унищожаването на милиони инакомислещи, манипулациите на милиони съзнания и прочее руски зверства, са все достойнства. Понеже страданието облагородявало?! Толкова ги е облагородило, че страната се владее от бандитски групировки. Съюзници на Кремъл са Лукашенко, азиатският тиранин „Тюркменбаши”, Кастро, Хамас и подобни. Както и бившия президент Милошевич. 
Да вярваш, че съществуват някакви „православни оси”, а не брутална икономическа политика, означава, че „доматите ги ядеш с колците”. Да бъдеш „русофил” означава да харесваш „непобедимата червена армия”, която не е спряла да тероризира народите по света. Означава още да одобряваш липсата на елементарни човешки права, политическите убийства, демонизирането на опозицията и пр.;  означава още да се възхищаваш на олигарсите, които купуват футболни отбори или острови за сметка на доведения до просешка тояга руски народ.

Разбира се, на някои им отива да са „русофили” – след като са „получили” (едва ли срещу нищо!) придобивки от щедрата руска държава, която се оказа, че още не си е платила дълга към България, а уж била ни хранила.  Но да харесваш всичко руско заради едната пропаганда – това е неразбираемо! Да не харесваш „руското” не означава, че непременно трябва да превъзнасяш „западното”. Напротив, означава да се осъзнаеш и да се опиташ да се чувстваш такъв, какъвто си – като българин.